29 ПОДАРЪКА ЗА 29 ДНИ

Предизвикателство в Предизвикателството

Програмата 29 ПОДАРЪКА ЗА 29 ДНИ

Mbali Creazzo

За Програмата „29 подаръка за 29 дни“ прочетох в едноименната книга на Ками Уокър. А тя пък научава тази чудодейна рецепта за изцеление от африканската лечителка, писателка, учител, креативен художник и шаман Мбали Креацо и започва да я прилага. В  началото абсолютно не вярва в подобно изцеление, но много скоро започва да се забавлява, да вижда смисъла и накрая даже написва книга.

 

Само месец след деня на сватбата си, тридесет и три годишната авторка Ками Уокър е диагностицирана с множествена склероза и животът й се променя завинаги. Ками започва да влиза и излиза от спешните отделения на Лос Анджелис с тревожна честота, докато се бори с неврологичното си състояние, заради което едва успява да ходи и излага огромен стрес на брака си. Всеки един ден започва да й носи само негативни мисли: „Ще завърша в инвалидна количка… Животът ми свърши. Защо това трябваше да ми се случи това? „

Cami Walker

Докато един ден Ками получава необичайно съобщение от приятел – той й праща нещо, което да й помогне в лечението. Странното предписание е от жена-лечител, която практикува древна африканска медицина и нейното име е Мбали КреацоДревната практика е много проста –  раздават се 29 подаръка за 29 дни.

„Когато даваш, казала Мбали, се фокусираш върху това, което трябва да предложиш на другите, приканвайки повече изобилие в живота си. Подаръците могат да бъдат всякакви, но даването им трябва да бъде едновременно уникално и внимателно. И поне един от подаръците е добре да бъде нещо, което чувстваш, че е оскъдно в живота ти.“

Ками Уокър започва с недоверие, но много скоро била изумена от това, което започнало да се разгръща по време на месечното предизвикателство. След това тя създава организация и платформа, за да помага на хората с множествена склероза.

Аз също бях изумена. И ти ще бъдеш. Присъединете се към нас в това пътуване, за да промените вашия свят, а едновременно с това, заедно да променим света, в който живеем.

Защо 29 подаръка?

Давайте по едно нещо всеки ден за 29 дни. Споделете вашите истории за това как се отразява на живота ви, за да се съсредоточите върху даването.

Присъединете се към Програмата 29 подаръка за 29 дни / Предизвикателство в Предизвикателството

Защо?

Защото, за да видим как света се променя, трябва да направим нещо със себе си, за да променим света. Освен това, най-добрият начин да привлечем изобилието в живота си е да бъдем в постоянно състояние на отдаване и благодарност. Точно в този момент можем да бъдем важна част от световното движение за даване, което вдъхновява за все повече и повече щедрост.

Защото можем да променим целия свят, като само променим своя.

Ето и моят опит с Предизвикателството: „Преди години, някак съвсем логично, получих книгата на Ками Уокър като подарък. От една непозната жена. Прочетох я в самолета, докато пътувах към Индия, за поредната си аюрведа терапия. И в момента, в който кацнах там започнах да практикувам. В първите дни беше с планиране на кой какво да подаря. След това започна да се случва някак естествено. И всеки път сърцето ми подскачаше от радост, когато виждах изненаданите лица и усмивките на хората. Но има една усмивка, която мисля, че никога няма да забравя – на един много възрастен индиец, който работеше в една градина, под силното обедно слънце. Видях го и все едно някой ме насочи към него. Доближих се внимателно, за да не го стресна и му подарих шапката си. Той ме изгледа изумено, но след това много бързо я намести на главата си и ми се усмихна с най-широката беззъба усмивка, която бях виждала. Сключи дланите си в поздрав и ми се поклони. Направих го и аз. Постояхме така малко един срещу друг, като не спирахме да се усмихваме. В един момент ръката ми някак сама посегна към слънчевите ми очила, свалих ги и му подадох и тях. Той си ги сложи внимателно и отново се фокусира върху работата си. Следващите няколко дни минавах многократно покрай тази цветна градина и той беше все там – безумно слаб, прегънат на две и неуморно продължаваше да се грижи за цветята все така всеотдайно, но вече със слънчеви очила и шапка. И всеки път ме виждаше и ме поздравяваше. Вероятно още си ги пази. А аз пазя топлината и радостта от този спомен, който ми е наистина много важен. И винаги ме кара да се усмихвамНаправих своите 29 дни още, докато бях в Индия. Дори бяха повече от 29. Неочаквани събития започнаха да се завихрят около мен, но бяха в точния момент и на точното място. Виждах подаръците, които получавах, осъзнавах всяка малка частица любов и благодарност, която се връщаше към мен. Ефектът от първото ми преживяване резонира в живота ми дълго време. Не помня точно колко, но около 8 месеца по-късно една сутрин се събудих с ясната идея, че ще започна да го правя отново. И така много пъти. И до днес. Само че вече не броя дните и не описвам случките. Просто наблюдавам и осъзнавам това, което ми се случва. Бъдете и вие!“

Програмата „29 подаръка за 29 дни“ се състои в даване, това е цялата й философия! Какво даваме ли? Ами всичко, което поискаме: може да е усмивка, целувка, обаждане, израз на доброта и любов към някой непознат, топлота, загриженост, пари, внимание, малък подарък, стотинки на бездомен, храна на някое бездомно животинче и т.н. Въпросът е в самият акт на даване и чувството, с което го правиш. И всеки може да дава. Има такива, които си мислят, че нямат и не могат нищо да дадат, а и са убедени, че другите са длъжни да им дават. Няма такова нещо! Всеки може да дава.

В продължение на 29 дни всеки ден си избираме нещо да дадем, като е добре да го вписваме в дневник, като записваме и датата. На ден можем да дарим един подарък, а може и повече… всеки сам решава. След като дарим нещо е добре да започнем да обръщаме внимание на всичко около нас, да се оглеждаме, да осъзнаваме какво ни се случва и каква е неговата връзка с процеса, в който сме влезли. Със сигурност, когато даваме не трябва да очакваме нищо в замяна, но всичко във Вселената е енергия и по по нейно право всичко ни се връща в пъти повече. Така, че е важно да бъдем наблюдателни. Важно е да се забавляваме и когато започнат да се случват чудеса ви уверявам, че не само ще направим тези 29 дни, но ще ги повторяме още и още, защото не само ще се чувстваме щастливи от това, което получаваме, но и истински за това, което даваме. В природата на всички нас е заложена любовта и добротата. Някои я откриват и проявяват, а други си мислят, че не могат.

Може всеки да си организира една тетрадка. Да й сложи дати и да записва всеки ден не само това, което е дал, но и това което е получил! Така ще добием по-ясна представа за това, което ще започне да се случва!

И другото важно нещо е сутрин като се събудим, преди да сме скочили от леглото е да си кажем:

„Днес ще дарявам с любов!“

Така ще направим по-добра настройка към това, което ще правим! Не забравяйте тези прости и естествени думи!

А сега следва една много приятна, магична и усмихната игра!

Забавлявайте се и не забравяйте да се оглеждате за подаръците, които Вселената ще ви връща! А и още нещо: когато решите какво да дадете, не е необходимо да го казвате на човека срещу вас, кажете го само на себе си и то наум!

Това е всичко! Не е трудно. А и в момента всички сме отворени за това да даваме, да помагаме, да пръскаме любов. Аз ви предлагам да го направим заедно и с осъзнаване. Споделяйте в страницата във фейсбук, за това която ви се е случило. Намирайте вашите съмишленици. Намeрете тези, на които можете да дадете.

Просто да бъдеш*

*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните седмици през март 2017. В края на текста можете да видите и видео, заснето с любителска камера по време на самия фестивал.

Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.

Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.

Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.

Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…

Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.

Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.

Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?

Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…

Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.

Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…

Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!

Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.

Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.

Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…

Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.

Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.

Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.

“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.

И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.

***

Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.

На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.

След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.

Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.

Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.

Излязох от стаята.

Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…

Телефонът ми звънна.

Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.

Отговорих на обаждането.

Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.

Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.

Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.

Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.

Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.

Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.

Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: „Кое е най-чудното нещо на света?“ А отговорът е: „Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.“

Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.

Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…

Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…

Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.

Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.

Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.

Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.

След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.

И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.

И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”

Знаете песента „Клетва“ на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”

… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.

Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.

Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича „Смърт“. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.

Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.

Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.

Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…

Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.

Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.

Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.

Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.

И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.

И защото това може да е последната пролет в живота ти.

Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…

Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.

Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…

Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.

Всичко останало е просто един илюзорен график.

Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.

“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.

А Свободата идва като страничен ефект.

Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…

Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.

Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.

Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.

***

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да…

И да бъдем добри, винаги когато е възможно.

А това е възможно винаги.

Стига да не бързаме…

Благодаря

08/04/2017

План Б или План да Бъда / Биляна Савова в Just to be 2019

“План Б” наричаме нашите резервни планове. Така и при мен. Това беше спасителен план, който започнах да изграждам, когато първоначалният ми се оказа пълен провал, ако изобщо това може да се нарече план. Фокусирайки се върху онзи период от живота си, насочвайки светлина към него… всъщност аз наистина план не виждам. Виждам само една поредица от лоши избори, разочарования, сив живот… и само няколко добри крачки.

Но, важното е, че в един момент осъзнах, че това не е Планът, от който имам нужда. Това беше просто един резервен и, може би, спасителен план и не много по-различен от предишния. Временно решение. Или по скоро преходен период, в който интуитивно усетих, че не искам да бъда част от резервен план. Мой или на някой друг. Искам да имам само един План, създаден от мен самата за мен самата и той да ме води към едно – към това да бъда смислен, удовлетворен, здрав и щастлив човек.

Преобразуването на моят “План Б” в “План да Бъда” беше свързано с много промени. Промени, до които стигах по трудният начин. Но, за да започна да се променям и да променям средата ми трябваше кураж. Кураж за няколко секунди. Кураж, който ми даде силата да натисна брояча, да зануля и да започна наново. Знаех много добре какво е това, което трябва да бъде променено, но се бях свила в рамките на собствените си страхове, плътно оградена от безкрайни обвинения и покрита с много вина и неудовлетвореност. И така започнах. Три секунди и натиснах брояча. И след това всичко започна да се случва някак от само себе си. Направих много остри завои, свалих маските, приех света около себе си какъвто е, вслушах се в собствената си истина, чух шепота на тялото си… Но, да! Направих всичко това, след като тялото ми вече крещеше. От болка, от ужас, от обида.

Сега знам, че всеки ден, когато се събудя имам нови възможности. Да бъда това, което искам! Да променям неща, които искам да са различни! Да срещна някой или нещо, което ще ми помогне да продължа или ще ме поведе в нова посока! И всеки ден правя избори. Но дори и тогава, когато не правя такива, то това е пак моят избор да не правя нищо.

Да, Планът е нещо чудесно. Планът е структура, в рамките на която се чувстват уютно и сигурно смелите ни мечти и полетите на фантазията ни. И той не е ограничителен! Това е Планът, който ни води към Свободата да Бъдем.

Готови ли сте за Промяна?

Готови ли сте да се откажете от обикновения си живот и да дадете начало на необикновения?

Готови ли сте да минете на следващо ниво?

Готови ли сте да бъдете честни към себе си и да се харесате такива, каквито сте?

Готови ли сте да усетите куража в себе си?

Тази пролет отново ще се Събуждаме заедно. Ще Бъдем заедно в един кратък отрязък от време. Кратък, но вероятно преломен. Ще Отворим очите си заедно. Ще погледнем на света от друга гледна точка. За да преживеем заедно една много интересна и ценна програма. Аз ще бъда там. На самият морски бряг, където абсолютно искрено и безмълвно ще ви разкажа всичко, което знам…

За моят План да Бъда!

Най-смислено изядените смокини на този свят

“За да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си.”

Защо участвах в План да бъда 2019 не искам и да си спомням… но беше лесно решение… не беше даже решение, не помня да съм го вземала.  Идеята ме срещна няколко дни след фронталния сблъсък с диагнозата множествена склероза.  Всеки минавал през подобно нещо познава усещането… В рамките на минути не, ами секунди  загубваш всякаква представа за действителността… искаш да не се е случвало, искаш да е вече минало… Някои хора се сриват и не успяват да се вдигнат изобщо, а други – аз съм в това число – се задушават от безсилието, защото не го познават – просто никога не са се чувствали безсилни… и в тази цялата работа им е най-трудно да повярват, че това може и да е по-голямо от тях самите.

Минаха няколко дни… изпадах в такава ярост, задушавах се от гняв… от къде на къде ще ми обяснява някой аз ще мога ли да ходя… изкарвах по цял ден пред компютъра в търсене на някакво решение, на някаква посока, в която да тръгна… първо прочетох за Тюленово (План да Бъда #1), а малко след това видях новите дати за Карабунар (План да Бъда #2). Изобщо не съм го мислила, никакво решение не съм вземала, нищо не ми се струваше по-важно… Трябваше да си сглобя живота отново… писах веднага, Биляна отговори веднага… и ей така всичко започна…

Нямах търпение да дойде времето за тръгване.  Виждах в това пътуване/преживяване възможност да дезертирам от живота си… проблемите щяха да си останат вкъщи, времето щеше да спре, а аз щях да си се занимавам с йога и медитация и да имам време да го „измисля“… такава съм си… за мен всичко има „измисляне“… стига да имаш време и желание. Тази ми настройка не трая дълго и слава богу… това нямаше как да го измисля… Пък и то май нямаше нищо за измисляне… просто, за да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си. Това е единствената правилна посока – отговорите вътре в нас самите.

Не предполагах, че отивам да се запозная със себе си… Винаги съм се мислела за съзнателен човек, който не се оставя на инерцията. Полагала съм усилия да се грижа за себе си, но на ниво, което се оказа изключително повърхностно…

Стана трудно (първо написах страшно, но нали не искам никой да уплаша) още в ден 1… някой взе да казва „тук и сега“… по-лошо… взе да го повтаря непрекъснато. Не само не се оказах избягала, ами и трябваше да съм там, да присъствам „тук и сега“… да се представя… АЗ… дето в онзи момент грам идея нямах коя съм…

Чудех се… и сега си се чудя… Какви са тези хора дето обясняваха колко по-леко били дишали (визирам споделили опит от предишната програма, а и от други подобни преживявания)… аз въздух не можех да си поема…

В първият ден трябваше да представя себе си на другите. Това за мен беше съкрушително, не знам как го издържах… сигурна бях,  че няма да мога… тогава Лили (психотерапевтът на План да Бъда) застана зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми. Разбрах едновременно, че ще е ми е много тежко, но и че някой ми пази гърба и ще върви с мен по пътя. Благодаря, Лили!

Мога да напиша много за последвалите дни… имаше от всичко… На моменти бях абсолютно сразена… в други безкрайно окрилена… но бях себе си, бях близо до душата си, усетих връзката с тялото си по нов начин… Здрави и силни можем да бъдем само в единството на тяло и дух. То за мен се случваше и аз щях да се справя, каквото и да предстоеше…

… с днешна дата… СПРАВЯМ СЕ… аз не останах в Карабунар, но той остана в мен. Когато ми е трудно се пренасям мислено там и така пред мен остават само важните неща… Много проблеми изобщо престават да са проблеми… И все още съм способна на „тук и сега“…

Сега „най-важното“ – да ви кажа за „смокините“*… аз съм виновна… ама наистина аз съм виновна… аз изядох най-много, но пък имам история в своя защита… Смокините са голяма част от летата на моето детство, прекарвано в Бургас при бабата, на която съм кръстена. Имаше смокини в двора ни. Обичам ги много и съм изяла сигурно… тонове смокини…  Два, три дни  след онази гореспомената диагноза заминах за Гърция и там в двора на един ресторант имаше смокини. Толкова мило ми стана… Изведнъж се почувствах силна и щастлива… между смокините в Бургас и тези в лято 2019 в Гърция, нещо в мен се беше объркало… аз щях да разбера какво е, и щях да го оправя, и всичко щеше да е наред… (снимката е истинска и е на точно тези гръцки смокини, защото аз и там си набрах в една торбичка за вкъщи;))))

Само си представете как се почувствах като видях смокините в Карабунар… Все едно вселената ми казваше, че съм на правилното място… извинявам се на собственика, но те си отидоха за добра кауза… Всъщност това са най-смислено изядените смокини на този свят…

… и пак с днешна дата… защо ще участвам в План да бъда 2020… ами защото сега имам план за плана… готова съм да използвам това време пълноценно и да дам всичко от себе си, за себе си … Миналата година беше прекрасно, възстановително, оздравително… Исках само да съм здрава и цяла… Тогава ми стигаше… 

Сега искам да съм щастлива…

Мария Стоянчева

*в двора на мястото, където се провеждаше План да Бъда #2 в Карабунар имаше няколко прекрасни смокинови дървета

КЪРПАТА И ВЪЗЛИТЕ

Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка – красива копринена кърпа. Вероятно е била подарък от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща, и сега всичко го гледали в недоумение защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: „Погледни внимателно, виж!“ Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа.

След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той. Завързвайки пет възела, Буда попитал:
— Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
Сарипута казал:
— Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
— Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?
Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
— Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
— Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! Ти – си кърпа с пет възела. Тези възли са – агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм. — След това Буда казал — Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя? — Той започнал да дърпа двата края на кърпата и възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
Някой възкликнал:
— Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.
Буда им казал:
— О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата. А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по- стегнати. След това попитал — Кой ще каже как да се развържат възлите?
Един ученик предложил:
— Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем, това не е трудно. Това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.
Буда казал:
—Днешната проповед свърши. Вървете да медитирате!

БЪДИ СЕБЕ СИ И ГО НАПРАВИ / Ивайло Тиманов, участник в Plan to Be, пилотна сесия

Последен ден в Тюленово / План да Бъда 2019 / от ляво на дясно – Симеон и Иво

от Ивайло Тиманов

„Почивка, необходима ми е почивка!“ Повтарям си го на ум , но продължавам да работя в офиса. „Часът е 20.15, петък вечер. „Още малко и свършвам, … ще си почина през уикенда, ще презаредя, всичко ще е наред !“ И ето отново е понеделник, а аз се чувствам по-изморен от петък вечер!? „Защо става така всеки път? Е нищо, отпуската ми е след два месеца, ще имам цяла седмица със сигурност ще мога да се възстановя, а сега да се залавям отново за работа, че толкова неща ме чакат“.

Така минава ден след ден, година след година. Умората се трупа, заблуждаваме се, че си почиваме всеки уикенд, всяка отпуска, но осезаем резултат от тези почивки не можем да усетим. Тялото ни напрегнато, схванато, умът блокирал от безбройните мисли за работа, семейство, приятели, роднини. „ Е, така е при всеки, така ще е и при мен. Нищо повече не мога да направя“ Не виждаме изход, намираме си извинения, опитваме едно и също – кафе сутрин да се събудим, фитнес вечер и то не всеки ден, разходка в парка уикенда, почивка за по 7-10 дни в най-добрия случай веднъж през зимата на ски и втори път през лятото на море. Работим здраво, печелим все по-добре, но на следващата година – повтаряме същия модел в по ексцентричен стил, по скъп вариант. Всичките ни усилия обаче не дават желания резултат. „Какво различно да направя? Какво да променя?“  Тогава човек започва да мисли нестандартно – трябва да се откъсна съвсем от ежедневието си – да си сменя ли работата, може би да отида на остров в Тайланд, или в манастир в Тибет, или в някой ашрам в Индия. Да, ясно е че трябва да променя нещо, кардинално за да получа различен резултат – за да се освежа, за да се почувствам човек, за да мога аз да управлявам живота си, а не да се чувствам функция на събитията в него. Това беше моята дилема, това вероятно се питат и много от вас. Тогава съвсем случайно, а може би никак неслучайно, научих за програмата “План да Бъда” (Plan 2 Be) – 10 дни в мълчание, йога, медитация, здравословна и юмейхо терапии. Да опитам или не? В такъв момент човек се обръща към себе си, решава по-скоро по интуиция и вътрешно убеждение от колкото в резултат на дълбок анализ и рационално мислене. И ето ме сред още съмишленици, решили също да участват в програмата, с още толкова терапевти в луксозна вила на приказния бряг на Тюленово. Края на месец април е – времето е облачно, но приятно прохладно, морето тихо, слънцето пробива през облаците от време на време сякаш за да подскаже, че скоро ще огрее мощно за да стопли скалите и водата и ще дойде лято. Това за нас участниците в програмата “План да Бъда” е достатъчно, ние също сме тук и вярваме, че след 10 дни за нас ще бъде „лято“! Първа вечер, след кратко разяснение на правилата, въпроси и отговори, предаваме телефонните си, компютрите, „късаме“ доброволно връзката с цивилизацията за да се отдадем на мълчание и размисъл, на привидно бездействие, което на практика се оказа много активно и дълбоко емоционално зареждане на тялото, умовете и душите ни.  Човек в началото инстинктивно упорства, задава излишни въпроси, на които не може (рано е още) да си отговори – „А защо е нужно да мълча? А, не може ли поне веднъж на ден да си поглеждам телефона? Защо да спазвам точен дневен режим, ами аз си почивам по-добре ако не мисля за конкретен час и правя това което искам в момента, нали все пак търся пълна почивка ? Уфф, правилно ли беше решението ми да дойда тук?“ В такъв момент на дълбоко съмнение единственото правилно решение е да се довериш и да следваш без да мислиш. Със сигурност зад всеки един елемент на програмата е помислено добре, нека просто следвам договорените правила и ще наблюдавам как ми се отразява всичко това.

Първи ден, по програма ставането е в 5.30, но аз се събуждам в 4.00 ч. Чувствам се бодър, излизам на терасата, тъмно е, чувам вълните на морето, мирише на море, решавам да изляза за да играя любимото си тай-чи на брега до изгрев слънце в 6.05 ч. Красиво е, никога не съм посрещал изгрева просто така, за да се полюбувам на гледката. Вълнуващо, трогателно, топло усещане да виждаш как слънчевия диск бавно се издига над хоризонта. Тази гледка е още пред очите ми – и това е може би най-ценното в нея – да виждаш изгрева винаги когато поискаш, независимо от мястото на което си и часа на деня, просто затваряш очи и слънцето изгрява пред теб, стопля лицето и душата ти.

Йога практика с Калина.

„Тук и сега ще си говорим за Йога”, казва Калина цитирайки Патанджали. Никога до сега не се бях занимавал с йога, винаги съм считал (неосведомен и високомерен) че йога е малко превъзнесена същност на елементарна практика за баланс и разтягане на тялото. Каквито и да са били разбиранията ми до сега за йога, след 10 дни истинска практика с компетентен инструктор като Калина,  изпитвам вече дълбоко уважение и откровена привързаност към тази практика. Спортувал съм какво ли не и считам себе си за човек с добра физическа култура и в що-годе добра физическа форма. На третия ден от семинара, след само три поредни практики на „най-елементарните“ според Калина йога асани, ме боляха мускулите по  цялото тяло, особено гърба и врата, което ме принуди да спя по корем няколко нощи. Въпреки това, имах усещането, че чупя вериги, в които тялото ми е сковано, усещах че правя правилните неща и  продължавах с ентусиазъм въпреки болката. Оказа се обаче, че отново съм на грешен път. Осъзнах го, докато правех една от асаните за разтягане на крака и в най-сюблимния момент, когато бях почти със сълзи на очите, към мен се приближи Калина и с нежен но настоятелен глас ми каза „Ивайло успокой дишането!“.  Колкото и налудничево да ми се стори това опитах и чудото стана – продължих да напредвам, но вече без болка и страдание, а с усмивка и спокоен дъх. Тогава си спомних какво прочетох преди време в една от книгите на Норбеков – няма никакво значение колко воля и усилия сте вложили, ако не го направите с положителна емоция и усмивка, резултата който търсите ще е остане непостижима цел.  И в момента продължавам ежедневно да практикувам йога сутрин защото се чувствам добре, защото колкото и невероятно да звучи, ободряващия и тонизиращ ефект от тази практика остава до края на деня, а щом е приятно и има ефект защо да го прекъсвам ?

Юмейхо масаж със Симеон

Бях вземал преди месеци няколко Юмейхо масажа и мислех, че знам какво да очаквам. След интензивните занимания по йога и напрежението в мускулите ми от него, Юмейхо масажа е истински благодат. Симеон – личния ми терапевт, изключително опитен и внимателен, беше като божи дар за тялото ми. Факта, че един терапевт в продължение на 10 дни работи с теб също е от огромно значение. Усещах напредък, ден след ден болката и схващането в отделни части на тялото ми изчезваха, гъвкавостта на врата, гръбнака, плешките и тазобедрените ми стави се подобриха чувствително. За съжаление, няма как да продължа ежедневно с тези масажи, но си оставам фен на тях и ще вземам винаги когато мога.

Артистични динамични практики с Лили

Напълно непозната област за мен. Изобщо нямах представа, нито разбирах в началото каква е целта, защо изобщо правим това. Подчинявах се безпрекословно, без упорство напротив с усмивка и желание  демонстрирах с жестове какво чувствам. Оставих на ръката си да прави каквото иска, да изразява емоцията ми в момента, забравих за изискванията, нормите да е красиво, цветно, разбираемо, просто се усмихвах и правех всичко, което се изискваше от мен. Не крия, че резултата не ме изненада приятно, но в същото време все още помня начина, по който се чувствах – ефирен, свободен, безгрижен. Записването на потока от мисли беше също нещо неразбираемо в началото за мен – с каква цел, защо да записвам, ами ако нищо не мисля. Правех това всеки ден в точно определено време. Първоначално – несръчно с прекъсване откровено казано трудно. Последните дни, имам текстове изписани на един дъх, които когато съпругата ми ги четеше ме попита , а къде е черновата? Няма чернова, всичко просто си е на мястото от първия път!

Пранаяма Йога, визуализации и медитация с Калина

Отново, напълно непозната материя за мен – просто слушам и следвам без да задавам въпроси, само наблюдавам резултата в мен, а той е удивителен. Калина отново ме впечатлява с ерудиция, знания, въображение и вокални умения. Трудно е да се опише толкова лично преживяване от визуализациите и медитацията. За всеки усещането е индивидуално. Практиката продължава 2 часа надвечер от 18.30 до 20.30 ч , след което се чувстваш приятно уморен и напълно психически разтоварен. Медитацията при мен има леко наркотичен ефект. Това е друга реалност – твоята реалност, в която всичко е както ти харесва, както ти го разбираш, както го желаеш – някак несъзнателно, неуправляемо и именно за това магнетично. Ако не са болките в колената и тазобедрените стави, защото тялото ми все още не е привикнало на седене в медитативна поза дълго време, имам желание да остана така  още и още и още.

За храната

Доста странна на вид и на вкус за мен, напълно различна от стандартните храни, с които съм свикнал – месо, тестени и млечни продукти. Е, поне с липсата на кафе нямах проблем, защото и без това кафе не пия. Всичко друго обаче беше ново за мен. Отново, както с йогата, арт терапията и медитацията – доверявам се напълно, ям каквото има и то с усмивка на уста. Е, ям бавно, по-бавно от обикновено за да мога да се насладя на много финния вкус на кашите, пюретата и странния микс от салати. След третия ден удоволствието от храненето вече беше естествено, а не умишлено насаждано от мен. Чувствах се леко, не усещах глад. Липсата на вечеря от начало малко ме стагнира. Съзнателно се питах вечер – „Ти не си ли гладен? Отново провери, наистина ли не си гладен?“ Всичко си беше на ред, не изпитвах глад, съня ми беше дълбок и продължителен, чувствах се перфектно. Знам, че храната е важна за доброто настроение, но не предполагах, че храна от този вид може да има такъв положителен ефект върху тялото и настроението ми. Човек трябва да опита не за ден  два, а по продължително време за усети и след това да се наслади на баланса в тялото си, на липсата на няколкото излишни килограма, на дълбокия и здрав сън, на доброто настроение и жизнен тонус.

Мълчанието

Десет дни пълно мълчание, без телефон, без телевизия, без книга и нищо друго за четене. Звучеше ми малко зловещо в началото, но аз обичам предизвикателствата и бях любопитен, как ще ми се отрази, как ще го понеса, ще се справя ли. Трябва да призная, че ми се получи доста естествено. Не изпитвах нужда от телефон, телевизия или да поддържам разговор с хората около мен. Не се интересувах от нищо освен от собствените си мисли и графика за отделните практики на семинара. Това което трудно преодолях обаче беше инстинктивната нужда, когато се разминавам с хора да ги погледна в очите и да ги поздравя, макар и с поглед. Непривично ми беше да си гледам постоянно в краката и да се държа като бурсук (намръщен, нелюбезен, лош човек). Положителната страна на тази практика обаче ме удиви. След третия ден всичко си дойде на място, както каза Биляна в самото начало, „след третия ден ще ви е все едно и ще го приемете за нещо естествено“. Не само това, след третия ден, когато отпадна естествения отпор към наложената волево от мен практика на мълчането, започнах да осъзнавам, колко много губим в говорене и мислене на нищо. Говорим от куртоазия с приятели и колеги, говорим на маса, говорим до като се разхождаме, говорим за това което не мислим в крайна сметка само говорим без смисъл, без следа в съзнанието ни. В последствие мислим за това което сме казали, кого и как евентуално сме засегнали, как би било тълкувано казаното от нас от хората около нас. Така допълнително губим време и ценна енергия. Всичко това можем да си спестим, ако сме малко по-пестеливи в говоренето си. Следвам просто мотото – По добре не казвай нищо от колкото да кажеш нищо – защото мога цялото това време да използвам пълноценно за да подредя мислите си в мълчание, резултата, от което повярвайте ми се помни с месеци, остава чувство за пълнота и дава смисъл на времето прекарано в мълчание.

Сега, отново съм на работа, отново с телефон в ръка и „развързана“ да говори уста. Отношението ми вече към всичко това е различно. В програмата „План да Бъда“ получих не само желаната от мен истинска почивка, получих ново разбиране за това, кой съм, какво е моето призвание, получих ново възприятие за света около мен. Всъщност толкова е просто и именно за това е толкова трудно за постигане. За да направиш промяна първо трябва да осъзнаеш нуждата от нея и второ, да имаш волята да направиш първите стъпки по новия път. Бъди себе си и го направи!