Когато отвориш храма в себе си / Ива Дойчинова

План да Бъда #3. Това име завладя  съзнанието ми. Звучеше като кодово название и завеса, пред която трябва да мина,  без да зная какво крие.

Програмата “Plan to Be“дойде с вниманието към личността на Биляна Савова и с провокацията в името на проекта й.

Познавам Биляна  от дълго време. Като асоциирана част от голямото семейство на „Часът на мама“. Биляна е  каката на Галя, която беше прекрасната „бавачка“ на десетки люти, бесни, ласкави, културни, мили, забавни деца, минали през предаването. Именно Галето ни отвори вратата за една Биляна, която от забележителен арт-директор на сп. Ева, изведнъж се оказа с диагноза МС (множествена склероза). За пръв път именно в „Часът на мама“ Биляна сподели публично за своето заболяване. Посветихме това предаване на Индия, където тя намираше алтернативния начин на лечение. Махнахме диваните от студиото и седяхме на пода, за да ни „настигнат душите ни“. За да вникнем в духа една невойнствена нация, да помислим за другия начин, по който гледаме на себе си, да открием другите пътища.

Биляна във времето направи чудо с откриването на нови посоки. Нейната множествена склероза не просто не я върза в инвалидна количка – промени живота й. Преди това обаче, Биляна даде ново име на съкращението МС – Мога Сам. Обърна живота си според новите си цели, промени начина, по който гледа на света, основа фондация, за да помага на други хора със заболяването. Стана един от будителите на 2018 г. и не само.

Започна да води.

В началото на 2020 г., разбрах, че освен МС-а, с който се разбраха, Биляна  има и вроден проблем със сърцето. Направиха й втора сърдечна операция (успешна от третия опит) в края на декември 2019 и  седмици след това публикува в социалните мрежи  как практикува йога и великолепно владее тялото си. После дойде и поканата за Plan to Be –  половината от решението ми беше взето.

Другата половина дойде от една моя новогодишна идея. Личната ми  2020 г. започна с целеполагането – нали е прието, а и лично взето, започнах да мисля.  Не написах нищо конкретно в цифри, дестинации и планове. На преден план излезе „борба с високомерието“.  Осъзнавах, че нещо в мен вдига як шум в главата ми, породен от диалози от  с хора, с които иначе чудесно се разбирам. Но аз някак си не мога да приема тяхната мяра за моя. И – естествено – искам всички да действат по моята. Това беше другата половина от пътя към  Plan to Be. Търсех промяна.

„Да Бъда“. Без да си създавам очаквания, без да се съревновавам и съдя, без да съм  в утрешния ден с неговите задачи или да доизкусурявам  разговорите от вчера. Исках да чуя вътрешните си гласове, да задълбая в мълчание, да не завися и да не зависят от мен. Да си подаря лично време по трудния начин.

Прочетох изискваният на програмата  и – честно – позабавих решението си. Планът за дисциплина е рестриктивен спрямо всички навици, които осъзнато ми доставят удоволствие.

Четенето, кафето, музиката – отпадат. Виното – и то. Всякакви форми на тютюнопушене, дори IQOS  – също.

Вместо това има:

Посрещане на изгрева. Пълно мълчание. Йога, медитация и  юмейхо терапия – в добри количества. В свободното си време можеш да пишеш и да рисуваш. Да наблюдаваш мислите си, да потъваш в себе си, да медитираш.

Избирам кратката форма на програмата – 5 дни. Класическата е 10. Последните спирки на съпротивлението маха Биляна в едно наше интервю: „Какво се чудиш, колям кеф е!“

„План да Бъда“  се състоя. И все още планът  Е, затова споделям и с вас част от нещата, които се случиха на мен.

Като начало трябва да ви призная, че не е лесно. И не е кратка почивка с много масажи. Пътят си го извървяваш ти лично с помощта на водачи. Не зная как да определя най-точно тези хора, които осветяват тъмните ти улици с фенер. Можеш да им се довериш, можеш  и да не го направиш. Твой и изборът, щом си избрал да бъдеш в плана. Ако ще изживяваш абстиненциите от липсата на близки хора и комуникацията с тях, ако си обявил, че ще мълчиш и няма да отговаряш на никакви мейли, телефони, месинджъри, винени и кафеени изкушения, любимия диалог с книгите – поне да бъде честно. Тръгнал си по път, който те кани в себе си. Така че – старите спирки не са част от него.

Има едно такова клише, че трябва да излизаме от зоните на комфорта си, за да сме истински живи. Всъщност комфортът е дълбоко в нас, но ни е страх да тръгнем по пътя към него. Там – вътре, са задрямали  стари въпроси, нерешени сметки, страхове, навици и зависимости, които сме нарекли свой живот. Запрашено е, непочистено.

„План да Бъда“ беше и е, връщането на дълбокото говорене с мен. Няма да ви кажа как става това, защото е част от взаимен процес и доверие към учителите. Има и кризи. Има съпротива. Има и яд, че го няма бившият комфорт. Докато тази сграда се пропуква, по нея нацъфтяват усмивките от вътрешното ви богатство, цял един свят, който обитава вашето „аз“, пълен с герои, пазители, защитници, храмове и  пещери, откривателство и назоваване.

Ако мога да опиша един обобщен мой ден там, без съвсем личните детайли, защото вашите ще бъдат други, той започва така:

Един доброволец озвучава утрото  с гонг. Бях много впечатлена от тази дама, която правеше много повече от мен.

Излизаме и посрещаме слънцето. Дори и да не се вижда през облаците. . То ни е поканило в този свят – поздравяваме го.

Отваряме тялото си с Айенгар йога. Лечебно наместване на физиката и никак не най-зрелищното.  Но ще си преработите представите за съществуване и място  в пространството .

В часовете за йога ще чуете за пръв път гласа на Калина Радичева. Тя е юмейхо терапевт и преподавател пети дан, йога учител, преводач и съосновател на фондация “МС – Мога сам“. Това е официалната й визитка. Аз бих ви я представила така: кълбо от ерудиция, любопитство, отворени сетива, строгост и приказност. Гласът й е уникален – той прониква през песен, стих, напътствие, разказ. Тя ще ви поведе към тялото, душата и духа ви. Тя води, вие намирате. Много е вероятно, да сте подценявали себе си и да не сте се усещали изобщо. Още по-вероятно е да ви нахлупи перчема върху вироглавия нос и да ви счупи самочувствието, за да си го върнете обратно, по различен начин.

След това идва юмейхо терапевтът ви. През всичките тези дни, той ще чете по тялото ви като психоаналитик как живеете и как мислите. Включително на какъв градус надясно се намира компютъра от средната ос на главата ви. При мен се случи. Включително и това, че аз водя и трудно следвам, дори в тангото J.Юмейхо терапевтът  ще върне  тялото ви към симетрията и ще боли. А след това – току виж се хукнеш да тичаш ненадейно по поляна, дори и от години да не си го правил.

Следва малко свободно време – да запишеш откривателствата, да ги нарисуваш. Можеш  и да подремнеш разбира се, освежен от чудотворен чай.

Обядът  е  богат и здравословен. Това е и последното сериозно хранене за деня. Има плод към 16 ч.  и чай. След това – лекота в стомаха, но и усилена работа.

Идва ред на психотерапевта. Лили Попганчева се заема в малки групи да ви зареди с практики, които да ви помагат в живота от тук насетне. Лили е особен тип в групата на психотерапевтите, доколкото ги познавам от професионалната си практика. Тя не лидира, не парадира и не е фасадна. Не говори така, че да ти се иска да й ръкопляскаш. Подмолно естествена е и постига неща, които биха изглеждали шокиращи в живота извън „План да Бъда“.  Нахвърля с лекота идеи, с които да се събуждаш, начин, по който да ходиш, да се видиш отстрани и да спреш поток от зациклящи мисли… Да нарисуваш вкуса, да танцуваш като луд, да рисуваш без претенции, да прескачаш огън … и повече няма да кажа, за да не ви подготвям за нещо, което трябва да изживеете.

Свободното време е да си напишете или осмислите преживяното и да се подготвите за визуализация и медитация отново с Калина Радичева.

Тези два часа са най-сладостните и трудни от деня. Освободеното съзнание тръгва да обхожда релефа ви отвътре. Влизате в храмове, откривате пещери, спускате се по реки и летите върху крилата на личната си птица. Не знаете дали вие сте творецът на този свят или просто сега започвате да го виждате.   Дадох си сметка, че „видимо“ съм наричала  нещо, което съм наблюдавала извън себе си. Там, вътре, е много по-интересно.

Този вътрешен градеж в един момент кацва върху строгостта на формата и застиналото тяло в медитация. За да се извиси в липса на движение и наблюдаване на мислите. Всеки сам и за себе си може да осъзнава това развитие. Признавам – трудно е, път е, благост е, благоденствие е.

Преобразяване на вътрешността.

Решението, с което излязох от План да Бъда е са се уча да не съдя. Осъзнавам, че „високомерието“, с което бях решила да се преборя в началото на годината всъщност е точно това – осъждам. Труден урок и дълъг. Особено за човек, който се е учил да оказва съпротива в името на справедливостта – както аз я виждам.

За голямата справедливост ще се боря и винаги ще Бъде така. Но вече ще имам повече съюзници отвътре и отвън.

https://tripleeye.bg/podkast/neshtata-ot-zhivota

САМО МЪЛЧАЛИВИЯТ УМ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛЕКУВАЩ УМ / Дийпак Чопра

Deepak Chopra, co-founder of the Chopra Center for Wellbeing and the founder of the Chopra Foundation.Adam Jeffery | CNBC

Кризите призовават за действие, а кризата COVID-19 предизвика глобални действия, голяма част от които са мотивирани от тревога, страх и несигурност. Но какво да кажем за отделния човек, който чувства страх и е несигурен? Бих искал да предложа отговор, който се основава на мълчаливия ум. Осъзнавам, че този подход може да звучи малко извънземно или грешно схванато „духовно“, но строенето на въздушни замъци или бягство от себе си, не е това, което си мислите за мълчаливия ум.

Мълчаливият ум е свързан с вашето начало, с вашият извор. Всеки от нас разчита на най-горния слой на ума, който е винаги активен, постоянно мисли и чувства. Но когато тези чувства се фиксират върху тревожност, ужас и несигурност, активният ум не може да се измъкне от собствения си омагьосан кръг. Умствената дейност става безполезна за самолечението, точно както бясно движещата се кола, не може да употреби собствените си спирачки, за да спре.

Това, което е необходимо, е зануляване. Но зануляването не само на ниво психика. Вашите мисли са свързани с всяка клетка във вашето тяло и от своя страна те влияят всички видове процеси – имунна реакция, хормонални цикли, сън и цялостния баланс ум-тяло или хомеостазата. Ако активният ум стане объркан и хаотичен, балансът е нарушен навсякъде. Какво да правим?

Преди векове във всяка култура се откривало и приемало по-дълбокото ниво на ума и обичайното разбиране за това ниво, което е безмълвно, спокойно и необезпокоявано, е било свързвано с религиите. В старозаветната заповед пише: „ Замълчи и знай, че аз съм Бог.“ Сега, ако заменим „Бог“ с „твоето начало, твоят извор“, това съобщение ще звучи в съвременните уши по този начин: „Замълчи и знай, че аз съм твоето начало.“ Най-прекият резултат от вслушването в това послание е да започнем да медитираме. А медитацията дава директен достъп до мълчаливия ум.

Обаче има безброй съвременни хора, които са опитвали медитацията и не изпитват този вид нулиране, за което говоря и което е крайно необходимо при криза. Отчасти това се дължи на липсата на последователност – обикновеният човек опитва медитация, но не продължава да я прави, или медитира само, когато му е необходима някаква психологическа подкрепа в стил „лепенка“ за първа помощ.

Но нека погледна малко по-дълбоко, за да ви покажа какво сте пропуснали, защото мълчаливият ум наистина е единственият лечител.

В медицинският университет хомеостазата се описва основно като физическа. Ако бягате сърдечната честота, дишането, притока на кръв към мускулите, храносмилателния процес и др. излизат от равновесие, но след като спрете да бягате, хомеостазата се възстановява. В преживяване с отрицателен край, ако преживеете голям шок, ако реакцията ви е „бий се или бягай“, всичко това ще ви хвърли в краен дисбаланс. Но когато шокът приключи, балансът се възстановява. За съжаление, при постоянна заплаха, както е в момента с COVID-19, шокът не свършва. Обичайната реакция на стрес е проектирана да продължи не повече от няколко минути. Но удължена до дни и седмици, тя се изражда и започва да създава щети.

Повредата първо се появява в психиката. При постоянен стрес хората се чувстват уморени, мърморещи, депресирани, тревожни, раздразнителни, нетърпеливи и т.н. Ако поддържате това напрежение, следващият етап е – умора, летаргия, отегчение и депресия. И ако стресът все още не намалява, започват да се развиват и физическите симптоми, като често започват с безсъние, в резултат на хормоналните взаимодействия, провокирани от стреса. За това мога да кажа и много повече, но най-важното в момента е, че е необходимо цялостно нулиране.

Без да го забелязвате, вие рестартирате целият си живот. Хомеостазата не е само физическа, тя включва целия човек. Командният център за нулиране на целия човек не се намира в нашите клетки, дори не и в мозъчните ни клетки. Не се намира и в активния ум, който е само в най-горният слой на мозъка. Командният център за цялостно нулиране е във вашето начало. „Замълчи и знай, че аз съм твоето начало.“ И доказателства за това съществуват от десетилетия. Медитацията засяга сърдечната честота, дишането, мозъчната дейност, маркерите на възпалението и нивата на стрес. Медицинската наука изучава всеки един от тези фактори, но поотделно. Но нека не забравяме какво означава гората за дърветата. Всичко се връща към същият източник. Към извора.

 

Вашият извор е неподвижен и мълчи. И се доближаваш до него в дълбок, безсънен сън. Но при криза, не всичко се връща автоматично и в баланс по начина, по който сърдечната ви честота ще се нормализира, след като спрете да бягате. Оказва се, че има полезно мълчание и не особено полезно мълчание. Когато съзнанието започне да се движи от своя беззвучен извор, се отварят различни пътища и пътищата, които избрате, се превръщат в ваш уникален начин да превърнете мълчанието в нещо друго.

Никой не ви предоставя наръчник на потребителя, но в общи линии мълчаливият ум поема по пътя, който е „или / или“. Нека да картографирам как се разминават тези пътеки.

Страх или любов

Раздяла или единство

Страдание или блаженство

Подновяване или навик

Самочувствие или съмнение в себе си

Сигурност или несигурност

Комфорт или стрес

Приемане или съпротива

Осъзнаване или неосъзнаване

Тези избори се виждат в мълчанието. Те имат един и същ източник, но пътуват в противоположни посоки. Ако човек е напълно осъзнат или буден, пътищата са насочени към желаните преживявания на любов, сигурност, блаженство, креативност, обновяване и т.н. Но в повечето случаи, всички ние сме заплетени в мрежа от възможности за избор, които са смесени. Ние страдаме, но също така чувстваме блаженство; ние обичаме, но и се страхуваме; имаме самочувствие, но имаме и самосъмнение.

Кризата ни хвърля в по-дълбоко объркване, тъй като ни заплита в твърде много грешни отговори. Изцелението се състои в това да позволим на тишината да върви по правилните пътища. Във всяка духовна мъдрост или традиция, чистото съзнание се разгръща в посока любов, творчество, обновление и еволюция, дори и да не говори. Няма изрази, които да гласят: „Мълчете, пък да видим какво ще стане“ или „Мълчете, макар никой да не знае как това ще ви се отрази?

Не, вместо това ние ще разчитаме на стремежът на умното ни тяло към баланс. Защото здравето и целостта са норма; креативността и обновяването също са норма.

Ето защо вярвам, че кризата в момента може да доведе до изцеление, защото без съмнение всеки от нас изпитва огромна нужда от почивка, от промяна. Следвайте тази нужда, насочете я към вашето начало и изцелението ще бъде изпълнено. Това е време, в което „почивката“ вкарва в играта безкрайната сила на съзнанието. Всичко, което трябва да направим, е да се приведем в съответствие с тази сила на нивото на мълчаливия ум.

Научете как да използвате медитацията, за да подхранвате цялото си същество – тялото, ума и духа.

Дийпак Чопра

източник: www.chopra.com

Просто да бъдеш*

*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните седмици през март 2017. В края на текста можете да видите и видео, заснето с любителска камера по време на самия фестивал.

Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.

Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.

Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.

Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…

Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.

Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.

Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?

Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…

Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.

Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…

Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!

Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.

Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.

Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…

Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.

Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.

Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.

“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.

И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.

***

Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.

На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.

След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.

Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.

Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.

Излязох от стаята.

Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…

Телефонът ми звънна.

Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.

Отговорих на обаждането.

Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.

Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.

Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.

Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.

Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.

Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.

Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: „Кое е най-чудното нещо на света?“ А отговорът е: „Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.“

Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.

Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…

Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…

Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.

Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.

Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.

Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.

След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.

И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.

И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”

Знаете песента „Клетва“ на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”

… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.

Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.

Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича „Смърт“. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.

Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.

Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.

Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…

Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.

Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.

Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.

Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.

И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.

И защото това може да е последната пролет в живота ти.

Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…

Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.

Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…

Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.

Всичко останало е просто един илюзорен график.

Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.

“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.

А Свободата идва като страничен ефект.

Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…

Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.

Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.

Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.

***

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да…

И да бъдем добри, винаги когато е възможно.

А това е възможно винаги.

Стига да не бързаме…

Благодаря

08/04/2017

Животът е дъх

Румяна (седнала на специалния стол) в компанията на всички участници в План да Бъда / Карабунар

Аз съм Румяна Лахчиева. На 70 години. Участник съм в Plan to Be /План да бъда #2 в Карабунар, трансформиращата програма, създадена от Биляна Савова. Диагностицирана съм с множествена склероза от 16 години. Оперирана съм от рак на яйчниците преди 30 години.

Препоръчвам тази програма на всеки, който има нужда да направи нещо за себе си, за здравето си. Важното е дали човек съзнава, че има нужда от помощ в дните от живота ни, изпълнени с изненади, с болка и човешка мъка, да срещне приятел, който да ти протегне ръка, когато тялото ти има нужда да се възстанови – физическото, умстеното, енергийното тяло да го хармонизира. Сега всеки има нужда от очистване на тялото си до съвършенство, да очисти ума си до съвършенство, да очисти сърцето си до съвършенство. Това е задачата ни – от чистотата на тялото ще излезе здравето. Да намерим себе си.
Това постигнах с програмата  Plan to Be / План да бъда, Карабунар.
Животът е дъх! Правете нещо, което обичате, заобиколете се с положителни хора. Проблемът на много от нас е в това, че очакваме да видим ясен път пред себе си и тогава да стартираме неща. Пътят започва да се оформя едва, след като направим първата крачка. Аз я направих, въпреки физическите ми дефицити – сутрешните йога практики, ежедневните Йомейхо терапии, съчетани с артистичните динамични практики, добрата храна, медитацииите и пранаяма за тези 10 дни мълчание тялото започва да се възстановява, душата и силите се връщат.
“Всеки миг е дар, който нещо ни дарява всеки миг Творецът.
Нови дарове ни дава и винаги всичко с любов за нас създава така,
че сърцата ни винаги да сгрява!”
Прекланям се пред Вас мили и прекрасни хора! Не пожалихте сили, грижи и усилия да бъдем обгърнати с грижа за здраве.
Биляна, благодаря за прекрасната програма, в която цареше Божествена хармония, за огромната любов, с която ни даряваше всеки от Вас! Бог да ви закриля и да продължи тази програма Plan to Be / План да бъда.
Благодаря за грижите, които положихте за мен и ме дарихте с надежда и живот! Докато съществува План да бъда ще бъда с вас! Отново тръгвам в новото начинание  Plan to Be от 20.04.2020. Благодаря!
С обич: Румяна
P.S. И ние ти благодарим, Руми! Ти си наше вдъхновение! <3