Най-смислено изядените смокини на този свят

“За да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си.”

Защо участвах в План да бъда 2019 не искам и да си спомням… но беше лесно решение… не беше даже решение, не помня да съм го вземала.  Идеята ме срещна няколко дни след фронталния сблъсък с диагнозата множествена склероза.  Всеки минавал през подобно нещо познава усещането… В рамките на минути не, ами секунди  загубваш всякаква представа за действителността… искаш да не се е случвало, искаш да е вече минало… Някои хора се сриват и не успяват да се вдигнат изобщо, а други – аз съм в това число – се задушават от безсилието, защото не го познават – просто никога не са се чувствали безсилни… и в тази цялата работа им е най-трудно да повярват, че това може и да е по-голямо от тях самите.

Минаха няколко дни… изпадах в такава ярост, задушавах се от гняв… от къде на къде ще ми обяснява някой аз ще мога ли да ходя… изкарвах по цял ден пред компютъра в търсене на някакво решение, на някаква посока, в която да тръгна… първо прочетох за Тюленово (План да Бъда #1), а малко след това видях новите дати за Карабунар (План да Бъда #2). Изобщо не съм го мислила, никакво решение не съм вземала, нищо не ми се струваше по-важно… Трябваше да си сглобя живота отново… писах веднага, Биляна отговори веднага… и ей така всичко започна…

Нямах търпение да дойде времето за тръгване.  Виждах в това пътуване/преживяване възможност да дезертирам от живота си… проблемите щяха да си останат вкъщи, времето щеше да спре, а аз щях да си се занимавам с йога и медитация и да имам време да го „измисля“… такава съм си… за мен всичко има „измисляне“… стига да имаш време и желание. Тази ми настройка не трая дълго и слава богу… това нямаше как да го измисля… Пък и то май нямаше нищо за измисляне… просто, за да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си. Това е единствената правилна посока – отговорите вътре в нас самите.

Не предполагах, че отивам да се запозная със себе си… Винаги съм се мислела за съзнателен човек, който не се оставя на инерцията. Полагала съм усилия да се грижа за себе си, но на ниво, което се оказа изключително повърхностно…

Стана трудно (първо написах страшно, но нали не искам никой да уплаша) още в ден 1… някой взе да казва „тук и сега“… по-лошо… взе да го повтаря непрекъснато. Не само не се оказах избягала, ами и трябваше да съм там, да присъствам „тук и сега“… да се представя… АЗ… дето в онзи момент грам идея нямах коя съм…

Чудех се… и сега си се чудя… Какви са тези хора дето обясняваха колко по-леко били дишали (визирам споделили опит от предишната програма, а и от други подобни преживявания)… аз въздух не можех да си поема…

В първият ден трябваше да представя себе си на другите. Това за мен беше съкрушително, не знам как го издържах… сигурна бях,  че няма да мога… тогава Лили (психотерапевтът на План да Бъда) застана зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми. Разбрах едновременно, че ще е ми е много тежко, но и че някой ми пази гърба и ще върви с мен по пътя. Благодаря, Лили!

Мога да напиша много за последвалите дни… имаше от всичко… На моменти бях абсолютно сразена… в други безкрайно окрилена… но бях себе си, бях близо до душата си, усетих връзката с тялото си по нов начин… Здрави и силни можем да бъдем само в единството на тяло и дух. То за мен се случваше и аз щях да се справя, каквото и да предстоеше…

… с днешна дата… СПРАВЯМ СЕ… аз не останах в Карабунар, но той остана в мен. Когато ми е трудно се пренасям мислено там и така пред мен остават само важните неща… Много проблеми изобщо престават да са проблеми… И все още съм способна на „тук и сега“…

Сега „най-важното“ – да ви кажа за „смокините“*… аз съм виновна… ама наистина аз съм виновна… аз изядох най-много, но пък имам история в своя защита… Смокините са голяма част от летата на моето детство, прекарвано в Бургас при бабата, на която съм кръстена. Имаше смокини в двора ни. Обичам ги много и съм изяла сигурно… тонове смокини…  Два, три дни  след онази гореспомената диагноза заминах за Гърция и там в двора на един ресторант имаше смокини. Толкова мило ми стана… Изведнъж се почувствах силна и щастлива… между смокините в Бургас и тези в лято 2019 в Гърция, нещо в мен се беше объркало… аз щях да разбера какво е, и щях да го оправя, и всичко щеше да е наред… (снимката е истинска и е на точно тези гръцки смокини, защото аз и там си набрах в една торбичка за вкъщи;))))

Само си представете как се почувствах като видях смокините в Карабунар… Все едно вселената ми казваше, че съм на правилното място… извинявам се на собственика, но те си отидоха за добра кауза… Всъщност това са най-смислено изядените смокини на този свят…

… и пак с днешна дата… защо ще участвам в План да бъда 2020… ами защото сега имам план за плана… готова съм да използвам това време пълноценно и да дам всичко от себе си, за себе си … Миналата година беше прекрасно, възстановително, оздравително… Исках само да съм здрава и цяла… Тогава ми стигаше… 

Сега искам да съм щастлива…

Мария Стоянчева

*в двора на мястото, където се провеждаше План да Бъда #2 в Карабунар имаше няколко прекрасни смокинови дървета