Когато отвориш храма в себе си / Ива Дойчинова

План да Бъда #3. Това име завладя  съзнанието ми. Звучеше като кодово название и завеса, пред която трябва да мина,  без да зная какво крие.

Програмата “Plan to Be“дойде с вниманието към личността на Биляна Савова и с провокацията в името на проекта й.

Познавам Биляна  от дълго време. Като асоциирана част от голямото семейство на „Часът на мама“. Биляна е  каката на Галя, която беше прекрасната „бавачка“ на десетки люти, бесни, ласкави, културни, мили, забавни деца, минали през предаването. Именно Галето ни отвори вратата за една Биляна, която от забележителен арт-директор на сп. Ева, изведнъж се оказа с диагноза МС (множествена склероза). За пръв път именно в „Часът на мама“ Биляна сподели публично за своето заболяване. Посветихме това предаване на Индия, където тя намираше алтернативния начин на лечение. Махнахме диваните от студиото и седяхме на пода, за да ни „настигнат душите ни“. За да вникнем в духа една невойнствена нация, да помислим за другия начин, по който гледаме на себе си, да открием другите пътища.

Биляна във времето направи чудо с откриването на нови посоки. Нейната множествена склероза не просто не я върза в инвалидна количка – промени живота й. Преди това обаче, Биляна даде ново име на съкращението МС – Мога Сам. Обърна живота си според новите си цели, промени начина, по който гледа на света, основа фондация, за да помага на други хора със заболяването. Стана един от будителите на 2018 г. и не само.

Започна да води.

В началото на 2020 г., разбрах, че освен МС-а, с който се разбраха, Биляна  има и вроден проблем със сърцето. Направиха й втора сърдечна операция (успешна от третия опит) в края на декември 2019 и  седмици след това публикува в социалните мрежи  как практикува йога и великолепно владее тялото си. После дойде и поканата за Plan to Be –  половината от решението ми беше взето.

Другата половина дойде от една моя новогодишна идея. Личната ми  2020 г. започна с целеполагането – нали е прието, а и лично взето, започнах да мисля.  Не написах нищо конкретно в цифри, дестинации и планове. На преден план излезе „борба с високомерието“.  Осъзнавах, че нещо в мен вдига як шум в главата ми, породен от диалози от  с хора, с които иначе чудесно се разбирам. Но аз някак си не мога да приема тяхната мяра за моя. И – естествено – искам всички да действат по моята. Това беше другата половина от пътя към  Plan to Be. Търсех промяна.

„Да Бъда“. Без да си създавам очаквания, без да се съревновавам и съдя, без да съм  в утрешния ден с неговите задачи или да доизкусурявам  разговорите от вчера. Исках да чуя вътрешните си гласове, да задълбая в мълчание, да не завися и да не зависят от мен. Да си подаря лично време по трудния начин.

Прочетох изискваният на програмата  и – честно – позабавих решението си. Планът за дисциплина е рестриктивен спрямо всички навици, които осъзнато ми доставят удоволствие.

Четенето, кафето, музиката – отпадат. Виното – и то. Всякакви форми на тютюнопушене, дори IQOS  – също.

Вместо това има:

Посрещане на изгрева. Пълно мълчание. Йога, медитация и  юмейхо терапия – в добри количества. В свободното си време можеш да пишеш и да рисуваш. Да наблюдаваш мислите си, да потъваш в себе си, да медитираш.

Избирам кратката форма на програмата – 5 дни. Класическата е 10. Последните спирки на съпротивлението маха Биляна в едно наше интервю: „Какво се чудиш, колям кеф е!“

„План да Бъда“  се състоя. И все още планът  Е, затова споделям и с вас част от нещата, които се случиха на мен.

Като начало трябва да ви призная, че не е лесно. И не е кратка почивка с много масажи. Пътят си го извървяваш ти лично с помощта на водачи. Не зная как да определя най-точно тези хора, които осветяват тъмните ти улици с фенер. Можеш да им се довериш, можеш  и да не го направиш. Твой и изборът, щом си избрал да бъдеш в плана. Ако ще изживяваш абстиненциите от липсата на близки хора и комуникацията с тях, ако си обявил, че ще мълчиш и няма да отговаряш на никакви мейли, телефони, месинджъри, винени и кафеени изкушения, любимия диалог с книгите – поне да бъде честно. Тръгнал си по път, който те кани в себе си. Така че – старите спирки не са част от него.

Има едно такова клише, че трябва да излизаме от зоните на комфорта си, за да сме истински живи. Всъщност комфортът е дълбоко в нас, но ни е страх да тръгнем по пътя към него. Там – вътре, са задрямали  стари въпроси, нерешени сметки, страхове, навици и зависимости, които сме нарекли свой живот. Запрашено е, непочистено.

„План да Бъда“ беше и е, връщането на дълбокото говорене с мен. Няма да ви кажа как става това, защото е част от взаимен процес и доверие към учителите. Има и кризи. Има съпротива. Има и яд, че го няма бившият комфорт. Докато тази сграда се пропуква, по нея нацъфтяват усмивките от вътрешното ви богатство, цял един свят, който обитава вашето „аз“, пълен с герои, пазители, защитници, храмове и  пещери, откривателство и назоваване.

Ако мога да опиша един обобщен мой ден там, без съвсем личните детайли, защото вашите ще бъдат други, той започва така:

Един доброволец озвучава утрото  с гонг. Бях много впечатлена от тази дама, която правеше много повече от мен.

Излизаме и посрещаме слънцето. Дори и да не се вижда през облаците. . То ни е поканило в този свят – поздравяваме го.

Отваряме тялото си с Айенгар йога. Лечебно наместване на физиката и никак не най-зрелищното.  Но ще си преработите представите за съществуване и място  в пространството .

В часовете за йога ще чуете за пръв път гласа на Калина Радичева. Тя е юмейхо терапевт и преподавател пети дан, йога учител, преводач и съосновател на фондация “МС – Мога сам“. Това е официалната й визитка. Аз бих ви я представила така: кълбо от ерудиция, любопитство, отворени сетива, строгост и приказност. Гласът й е уникален – той прониква през песен, стих, напътствие, разказ. Тя ще ви поведе към тялото, душата и духа ви. Тя води, вие намирате. Много е вероятно, да сте подценявали себе си и да не сте се усещали изобщо. Още по-вероятно е да ви нахлупи перчема върху вироглавия нос и да ви счупи самочувствието, за да си го върнете обратно, по различен начин.

След това идва юмейхо терапевтът ви. През всичките тези дни, той ще чете по тялото ви като психоаналитик как живеете и как мислите. Включително на какъв градус надясно се намира компютъра от средната ос на главата ви. При мен се случи. Включително и това, че аз водя и трудно следвам, дори в тангото J.Юмейхо терапевтът  ще върне  тялото ви към симетрията и ще боли. А след това – току виж се хукнеш да тичаш ненадейно по поляна, дори и от години да не си го правил.

Следва малко свободно време – да запишеш откривателствата, да ги нарисуваш. Можеш  и да подремнеш разбира се, освежен от чудотворен чай.

Обядът  е  богат и здравословен. Това е и последното сериозно хранене за деня. Има плод към 16 ч.  и чай. След това – лекота в стомаха, но и усилена работа.

Идва ред на психотерапевта. Лили Попганчева се заема в малки групи да ви зареди с практики, които да ви помагат в живота от тук насетне. Лили е особен тип в групата на психотерапевтите, доколкото ги познавам от професионалната си практика. Тя не лидира, не парадира и не е фасадна. Не говори така, че да ти се иска да й ръкопляскаш. Подмолно естествена е и постига неща, които биха изглеждали шокиращи в живота извън „План да Бъда“.  Нахвърля с лекота идеи, с които да се събуждаш, начин, по който да ходиш, да се видиш отстрани и да спреш поток от зациклящи мисли… Да нарисуваш вкуса, да танцуваш като луд, да рисуваш без претенции, да прескачаш огън … и повече няма да кажа, за да не ви подготвям за нещо, което трябва да изживеете.

Свободното време е да си напишете или осмислите преживяното и да се подготвите за визуализация и медитация отново с Калина Радичева.

Тези два часа са най-сладостните и трудни от деня. Освободеното съзнание тръгва да обхожда релефа ви отвътре. Влизате в храмове, откривате пещери, спускате се по реки и летите върху крилата на личната си птица. Не знаете дали вие сте творецът на този свят или просто сега започвате да го виждате.   Дадох си сметка, че „видимо“ съм наричала  нещо, което съм наблюдавала извън себе си. Там, вътре, е много по-интересно.

Този вътрешен градеж в един момент кацва върху строгостта на формата и застиналото тяло в медитация. За да се извиси в липса на движение и наблюдаване на мислите. Всеки сам и за себе си може да осъзнава това развитие. Признавам – трудно е, път е, благост е, благоденствие е.

Преобразяване на вътрешността.

Решението, с което излязох от План да Бъда е са се уча да не съдя. Осъзнавам, че „високомерието“, с което бях решила да се преборя в началото на годината всъщност е точно това – осъждам. Труден урок и дълъг. Особено за човек, който се е учил да оказва съпротива в името на справедливостта – както аз я виждам.

За голямата справедливост ще се боря и винаги ще Бъде така. Но вече ще имам повече съюзници отвътре и отвън.

https://tripleeye.bg/podkast/neshtata-ot-zhivota

29 ПОДАРЪКА ЗА 29 ДНИ

Предизвикателство в Предизвикателството

Програмата 29 ПОДАРЪКА ЗА 29 ДНИ

Mbali Creazzo

За Програмата „29 подаръка за 29 дни“ прочетох в едноименната книга на Ками Уокър. А тя пък научава тази чудодейна рецепта за изцеление от африканската лечителка, писателка, учител, креативен художник и шаман Мбали Креацо и започва да я прилага. В  началото абсолютно не вярва в подобно изцеление, но много скоро започва да се забавлява, да вижда смисъла и накрая даже написва книга.

 

Само месец след деня на сватбата си, тридесет и три годишната авторка Ками Уокър е диагностицирана с множествена склероза и животът й се променя завинаги. Ками започва да влиза и излиза от спешните отделения на Лос Анджелис с тревожна честота, докато се бори с неврологичното си състояние, заради което едва успява да ходи и излага огромен стрес на брака си. Всеки един ден започва да й носи само негативни мисли: „Ще завърша в инвалидна количка… Животът ми свърши. Защо това трябваше да ми се случи това? „

Cami Walker

Докато един ден Ками получава необичайно съобщение от приятел – той й праща нещо, което да й помогне в лечението. Странното предписание е от жена-лечител, която практикува древна африканска медицина и нейното име е Мбали КреацоДревната практика е много проста –  раздават се 29 подаръка за 29 дни.

„Когато даваш, казала Мбали, се фокусираш върху това, което трябва да предложиш на другите, приканвайки повече изобилие в живота си. Подаръците могат да бъдат всякакви, но даването им трябва да бъде едновременно уникално и внимателно. И поне един от подаръците е добре да бъде нещо, което чувстваш, че е оскъдно в живота ти.“

Ками Уокър започва с недоверие, но много скоро била изумена от това, което започнало да се разгръща по време на месечното предизвикателство. След това тя създава организация и платформа, за да помага на хората с множествена склероза.

Аз също бях изумена. И ти ще бъдеш. Присъединете се към нас в това пътуване, за да промените вашия свят, а едновременно с това, заедно да променим света, в който живеем.

Защо 29 подаръка?

Давайте по едно нещо всеки ден за 29 дни. Споделете вашите истории за това как се отразява на живота ви, за да се съсредоточите върху даването.

Присъединете се към Програмата 29 подаръка за 29 дни / Предизвикателство в Предизвикателството

Защо?

Защото, за да видим как света се променя, трябва да направим нещо със себе си, за да променим света. Освен това, най-добрият начин да привлечем изобилието в живота си е да бъдем в постоянно състояние на отдаване и благодарност. Точно в този момент можем да бъдем важна част от световното движение за даване, което вдъхновява за все повече и повече щедрост.

Защото можем да променим целия свят, като само променим своя.

Ето и моят опит с Предизвикателството: „Преди години, някак съвсем логично, получих книгата на Ками Уокър като подарък. От една непозната жена. Прочетох я в самолета, докато пътувах към Индия, за поредната си аюрведа терапия. И в момента, в който кацнах там започнах да практикувам. В първите дни беше с планиране на кой какво да подаря. След това започна да се случва някак естествено. И всеки път сърцето ми подскачаше от радост, когато виждах изненаданите лица и усмивките на хората. Но има една усмивка, която мисля, че никога няма да забравя – на един много възрастен индиец, който работеше в една градина, под силното обедно слънце. Видях го и все едно някой ме насочи към него. Доближих се внимателно, за да не го стресна и му подарих шапката си. Той ме изгледа изумено, но след това много бързо я намести на главата си и ми се усмихна с най-широката беззъба усмивка, която бях виждала. Сключи дланите си в поздрав и ми се поклони. Направих го и аз. Постояхме така малко един срещу друг, като не спирахме да се усмихваме. В един момент ръката ми някак сама посегна към слънчевите ми очила, свалих ги и му подадох и тях. Той си ги сложи внимателно и отново се фокусира върху работата си. Следващите няколко дни минавах многократно покрай тази цветна градина и той беше все там – безумно слаб, прегънат на две и неуморно продължаваше да се грижи за цветята все така всеотдайно, но вече със слънчеви очила и шапка. И всеки път ме виждаше и ме поздравяваше. Вероятно още си ги пази. А аз пазя топлината и радостта от този спомен, който ми е наистина много важен. И винаги ме кара да се усмихвамНаправих своите 29 дни още, докато бях в Индия. Дори бяха повече от 29. Неочаквани събития започнаха да се завихрят около мен, но бяха в точния момент и на точното място. Виждах подаръците, които получавах, осъзнавах всяка малка частица любов и благодарност, която се връщаше към мен. Ефектът от първото ми преживяване резонира в живота ми дълго време. Не помня точно колко, но около 8 месеца по-късно една сутрин се събудих с ясната идея, че ще започна да го правя отново. И така много пъти. И до днес. Само че вече не броя дните и не описвам случките. Просто наблюдавам и осъзнавам това, което ми се случва. Бъдете и вие!“

Програмата „29 подаръка за 29 дни“ се състои в даване, това е цялата й философия! Какво даваме ли? Ами всичко, което поискаме: може да е усмивка, целувка, обаждане, израз на доброта и любов към някой непознат, топлота, загриженост, пари, внимание, малък подарък, стотинки на бездомен, храна на някое бездомно животинче и т.н. Въпросът е в самият акт на даване и чувството, с което го правиш. И всеки може да дава. Има такива, които си мислят, че нямат и не могат нищо да дадат, а и са убедени, че другите са длъжни да им дават. Няма такова нещо! Всеки може да дава.

В продължение на 29 дни всеки ден си избираме нещо да дадем, като е добре да го вписваме в дневник, като записваме и датата. На ден можем да дарим един подарък, а може и повече… всеки сам решава. След като дарим нещо е добре да започнем да обръщаме внимание на всичко около нас, да се оглеждаме, да осъзнаваме какво ни се случва и каква е неговата връзка с процеса, в който сме влезли. Със сигурност, когато даваме не трябва да очакваме нищо в замяна, но всичко във Вселената е енергия и по по нейно право всичко ни се връща в пъти повече. Така, че е важно да бъдем наблюдателни. Важно е да се забавляваме и когато започнат да се случват чудеса ви уверявам, че не само ще направим тези 29 дни, но ще ги повторяме още и още, защото не само ще се чувстваме щастливи от това, което получаваме, но и истински за това, което даваме. В природата на всички нас е заложена любовта и добротата. Някои я откриват и проявяват, а други си мислят, че не могат.

Може всеки да си организира една тетрадка. Да й сложи дати и да записва всеки ден не само това, което е дал, но и това което е получил! Така ще добием по-ясна представа за това, което ще започне да се случва!

И другото важно нещо е сутрин като се събудим, преди да сме скочили от леглото е да си кажем:

„Днес ще дарявам с любов!“

Така ще направим по-добра настройка към това, което ще правим! Не забравяйте тези прости и естествени думи!

А сега следва една много приятна, магична и усмихната игра!

Забавлявайте се и не забравяйте да се оглеждате за подаръците, които Вселената ще ви връща! А и още нещо: когато решите какво да дадете, не е необходимо да го казвате на човека срещу вас, кажете го само на себе си и то наум!

Това е всичко! Не е трудно. А и в момента всички сме отворени за това да даваме, да помагаме, да пръскаме любов. Аз ви предлагам да го направим заедно и с осъзнаване. Споделяйте в страницата във фейсбук, за това която ви се е случило. Намирайте вашите съмишленици. Намeрете тези, на които можете да дадете.

Просто да бъдеш*

*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните седмици през март 2017. В края на текста можете да видите и видео, заснето с любителска камера по време на самия фестивал.

Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.

Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.

Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.

Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…

Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.

Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.

Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?

Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…

Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.

Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…

Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!

Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.

Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.

Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…

Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.

Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.

Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.

“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.

И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.

***

Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.

На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.

След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.

Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.

Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.

Излязох от стаята.

Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…

Телефонът ми звънна.

Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.

Отговорих на обаждането.

Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.

Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.

Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.

Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.

Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.

Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.

Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: „Кое е най-чудното нещо на света?“ А отговорът е: „Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.“

Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.

Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…

Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…

Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.

Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.

Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.

Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.

След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.

И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.

И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”

Знаете песента „Клетва“ на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”

… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.

Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.

Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича „Смърт“. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.

Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.

Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.

Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…

Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.

Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.

Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.

Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.

И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.

И защото това може да е последната пролет в живота ти.

Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…

Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.

Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…

Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.

Всичко останало е просто един илюзорен график.

Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.

“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.

А Свободата идва като страничен ефект.

Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…

Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.

Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.

Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.

***

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да…

И да бъдем добри, винаги когато е възможно.

А това е възможно винаги.

Стига да не бързаме…

Благодаря

08/04/2017

План Б или План да Бъда / Биляна Савова в Just to be 2019

“План Б” наричаме нашите резервни планове. Така и при мен. Това беше спасителен план, който започнах да изграждам, когато първоначалният ми се оказа пълен провал, ако изобщо това може да се нарече план. Фокусирайки се върху онзи период от живота си, насочвайки светлина към него… всъщност аз наистина план не виждам. Виждам само една поредица от лоши избори, разочарования, сив живот… и само няколко добри крачки.

Но, важното е, че в един момент осъзнах, че това не е Планът, от който имам нужда. Това беше просто един резервен и, може би, спасителен план и не много по-различен от предишния. Временно решение. Или по скоро преходен период, в който интуитивно усетих, че не искам да бъда част от резервен план. Мой или на някой друг. Искам да имам само един План, създаден от мен самата за мен самата и той да ме води към едно – към това да бъда смислен, удовлетворен, здрав и щастлив човек.

Преобразуването на моят “План Б” в “План да Бъда” беше свързано с много промени. Промени, до които стигах по трудният начин. Но, за да започна да се променям и да променям средата ми трябваше кураж. Кураж за няколко секунди. Кураж, който ми даде силата да натисна брояча, да зануля и да започна наново. Знаех много добре какво е това, което трябва да бъде променено, но се бях свила в рамките на собствените си страхове, плътно оградена от безкрайни обвинения и покрита с много вина и неудовлетвореност. И така започнах. Три секунди и натиснах брояча. И след това всичко започна да се случва някак от само себе си. Направих много остри завои, свалих маските, приех света около себе си какъвто е, вслушах се в собствената си истина, чух шепота на тялото си… Но, да! Направих всичко това, след като тялото ми вече крещеше. От болка, от ужас, от обида.

Сега знам, че всеки ден, когато се събудя имам нови възможности. Да бъда това, което искам! Да променям неща, които искам да са различни! Да срещна някой или нещо, което ще ми помогне да продължа или ще ме поведе в нова посока! И всеки ден правя избори. Но дори и тогава, когато не правя такива, то това е пак моят избор да не правя нищо.

Да, Планът е нещо чудесно. Планът е структура, в рамките на която се чувстват уютно и сигурно смелите ни мечти и полетите на фантазията ни. И той не е ограничителен! Това е Планът, който ни води към Свободата да Бъдем.

Готови ли сте за Промяна?

Готови ли сте да се откажете от обикновения си живот и да дадете начало на необикновения?

Готови ли сте да минете на следващо ниво?

Готови ли сте да бъдете честни към себе си и да се харесате такива, каквито сте?

Готови ли сте да усетите куража в себе си?

Тази пролет отново ще се Събуждаме заедно. Ще Бъдем заедно в един кратък отрязък от време. Кратък, но вероятно преломен. Ще Отворим очите си заедно. Ще погледнем на света от друга гледна точка. За да преживеем заедно една много интересна и ценна програма. Аз ще бъда там. На самият морски бряг, където абсолютно искрено и безмълвно ще ви разкажа всичко, което знам…

За моят План да Бъда!

Животът е дъх

Румяна (седнала на специалния стол) в компанията на всички участници в План да Бъда / Карабунар

Аз съм Румяна Лахчиева. На 70 години. Участник съм в Plan to Be /План да бъда #2 в Карабунар, трансформиращата програма, създадена от Биляна Савова. Диагностицирана съм с множествена склероза от 16 години. Оперирана съм от рак на яйчниците преди 30 години.

Препоръчвам тази програма на всеки, който има нужда да направи нещо за себе си, за здравето си. Важното е дали човек съзнава, че има нужда от помощ в дните от живота ни, изпълнени с изненади, с болка и човешка мъка, да срещне приятел, който да ти протегне ръка, когато тялото ти има нужда да се възстанови – физическото, умстеното, енергийното тяло да го хармонизира. Сега всеки има нужда от очистване на тялото си до съвършенство, да очисти ума си до съвършенство, да очисти сърцето си до съвършенство. Това е задачата ни – от чистотата на тялото ще излезе здравето. Да намерим себе си.
Това постигнах с програмата  Plan to Be / План да бъда, Карабунар.
Животът е дъх! Правете нещо, което обичате, заобиколете се с положителни хора. Проблемът на много от нас е в това, че очакваме да видим ясен път пред себе си и тогава да стартираме неща. Пътят започва да се оформя едва, след като направим първата крачка. Аз я направих, въпреки физическите ми дефицити – сутрешните йога практики, ежедневните Йомейхо терапии, съчетани с артистичните динамични практики, добрата храна, медитацииите и пранаяма за тези 10 дни мълчание тялото започва да се възстановява, душата и силите се връщат.
“Всеки миг е дар, който нещо ни дарява всеки миг Творецът.
Нови дарове ни дава и винаги всичко с любов за нас създава така,
че сърцата ни винаги да сгрява!”
Прекланям се пред Вас мили и прекрасни хора! Не пожалихте сили, грижи и усилия да бъдем обгърнати с грижа за здраве.
Биляна, благодаря за прекрасната програма, в която цареше Божествена хармония, за огромната любов, с която ни даряваше всеки от Вас! Бог да ви закриля и да продължи тази програма Plan to Be / План да бъда.
Благодаря за грижите, които положихте за мен и ме дарихте с надежда и живот! Докато съществува План да бъда ще бъда с вас! Отново тръгвам в новото начинание  Plan to Be от 20.04.2020. Благодаря!
С обич: Румяна
P.S. И ние ти благодарим, Руми! Ти си наше вдъхновение! <3

Най-смислено изядените смокини на този свят

“За да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си.”

Защо участвах в План да бъда 2019 не искам и да си спомням… но беше лесно решение… не беше даже решение, не помня да съм го вземала.  Идеята ме срещна няколко дни след фронталния сблъсък с диагнозата множествена склероза.  Всеки минавал през подобно нещо познава усещането… В рамките на минути не, ами секунди  загубваш всякаква представа за действителността… искаш да не се е случвало, искаш да е вече минало… Някои хора се сриват и не успяват да се вдигнат изобщо, а други – аз съм в това число – се задушават от безсилието, защото не го познават – просто никога не са се чувствали безсилни… и в тази цялата работа им е най-трудно да повярват, че това може и да е по-голямо от тях самите.

Минаха няколко дни… изпадах в такава ярост, задушавах се от гняв… от къде на къде ще ми обяснява някой аз ще мога ли да ходя… изкарвах по цял ден пред компютъра в търсене на някакво решение, на някаква посока, в която да тръгна… първо прочетох за Тюленово (План да Бъда #1), а малко след това видях новите дати за Карабунар (План да Бъда #2). Изобщо не съм го мислила, никакво решение не съм вземала, нищо не ми се струваше по-важно… Трябваше да си сглобя живота отново… писах веднага, Биляна отговори веднага… и ей така всичко започна…

Нямах търпение да дойде времето за тръгване.  Виждах в това пътуване/преживяване възможност да дезертирам от живота си… проблемите щяха да си останат вкъщи, времето щеше да спре, а аз щях да си се занимавам с йога и медитация и да имам време да го „измисля“… такава съм си… за мен всичко има „измисляне“… стига да имаш време и желание. Тази ми настройка не трая дълго и слава богу… това нямаше как да го измисля… Пък и то май нямаше нищо за измисляне… просто, за да се доближиш до себе си, трябва да се отдалечиш от живота си. Това е единствената правилна посока – отговорите вътре в нас самите.

Не предполагах, че отивам да се запозная със себе си… Винаги съм се мислела за съзнателен човек, който не се оставя на инерцията. Полагала съм усилия да се грижа за себе си, но на ниво, което се оказа изключително повърхностно…

Стана трудно (първо написах страшно, но нали не искам никой да уплаша) още в ден 1… някой взе да казва „тук и сега“… по-лошо… взе да го повтаря непрекъснато. Не само не се оказах избягала, ами и трябваше да съм там, да присъствам „тук и сега“… да се представя… АЗ… дето в онзи момент грам идея нямах коя съм…

Чудех се… и сега си се чудя… Какви са тези хора дето обясняваха колко по-леко били дишали (визирам споделили опит от предишната програма, а и от други подобни преживявания)… аз въздух не можех да си поема…

В първият ден трябваше да представя себе си на другите. Това за мен беше съкрушително, не знам как го издържах… сигурна бях,  че няма да мога… тогава Лили (психотерапевтът на План да Бъда) застана зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми. Разбрах едновременно, че ще е ми е много тежко, но и че някой ми пази гърба и ще върви с мен по пътя. Благодаря, Лили!

Мога да напиша много за последвалите дни… имаше от всичко… На моменти бях абсолютно сразена… в други безкрайно окрилена… но бях себе си, бях близо до душата си, усетих връзката с тялото си по нов начин… Здрави и силни можем да бъдем само в единството на тяло и дух. То за мен се случваше и аз щях да се справя, каквото и да предстоеше…

… с днешна дата… СПРАВЯМ СЕ… аз не останах в Карабунар, но той остана в мен. Когато ми е трудно се пренасям мислено там и така пред мен остават само важните неща… Много проблеми изобщо престават да са проблеми… И все още съм способна на „тук и сега“…

Сега „най-важното“ – да ви кажа за „смокините“*… аз съм виновна… ама наистина аз съм виновна… аз изядох най-много, но пък имам история в своя защита… Смокините са голяма част от летата на моето детство, прекарвано в Бургас при бабата, на която съм кръстена. Имаше смокини в двора ни. Обичам ги много и съм изяла сигурно… тонове смокини…  Два, три дни  след онази гореспомената диагноза заминах за Гърция и там в двора на един ресторант имаше смокини. Толкова мило ми стана… Изведнъж се почувствах силна и щастлива… между смокините в Бургас и тези в лято 2019 в Гърция, нещо в мен се беше объркало… аз щях да разбера какво е, и щях да го оправя, и всичко щеше да е наред… (снимката е истинска и е на точно тези гръцки смокини, защото аз и там си набрах в една торбичка за вкъщи;))))

Само си представете как се почувствах като видях смокините в Карабунар… Все едно вселената ми казваше, че съм на правилното място… извинявам се на собственика, но те си отидоха за добра кауза… Всъщност това са най-смислено изядените смокини на този свят…

… и пак с днешна дата… защо ще участвам в План да бъда 2020… ами защото сега имам план за плана… готова съм да използвам това време пълноценно и да дам всичко от себе си, за себе си … Миналата година беше прекрасно, възстановително, оздравително… Исках само да съм здрава и цяла… Тогава ми стигаше… 

Сега искам да съм щастлива…

Мария Стоянчева

*в двора на мястото, където се провеждаше План да Бъда #2 в Карабунар имаше няколко прекрасни смокинови дървета

План да Бъда – време за трансформация, за приключение и вътрешен рестарт

“Стъпвах по-различно, чувствах походката си по-пъргава и лека. Постоянно ми се усмихваше. Имах чувството, че съм слънчева. Че това, което усещам отвътре, се излива и навън като поток от хубава енергия. Намирах ценни късчета мъдрост във всяка ситуация.”

През лятото на 2019г., дни преди рождения ми ден, се почувствах силно стресирана от няколко различни източника едновременно – притеснения за здравето и други проблеми, на които все още не бях намерила решение въпреки активното търсене на решение месеци наред. Чувствах се изключително объркана и изморена и имах нужда от излизане от кръга, в който се въртях. Имах нужда от рестарт. От излизане от обичайното, за да освежа и обогатя гледните си точки за нещата. Имах нужда от повече яснота. И от почивка. От внимание единствено към себе си, за да знам къде съм аз в отношенията с другите и какво е добре да променя.

И тогава, в точния момент, ми хрумна „случайно“ (аз вярвам, че няма случайни неща) да се свържа с Биляна Савова. Познавах я от лекциите й, на които бях присъствала на фестивала „Свободата да бъдеш“. И интуицията ми подсказа да й пиша. Когато разбрах от нея за програмата „План да бъда“, усетих дълбоко в себе си, че това е нещото, от което имам нужда точно в този момент. Но си дадох малко време да помисля и в рамките на няколко часа бях вече сигурна и решена да послушам вътрешното си усещане.

Имах притеснение от факта, че ще мълчим тези десет дни. Аз съм много общителна и не знаех как ще ми се отрази мълчанието. Ами ако напрежението ми се повиши вместо да намалее? Ами ако едва издържа до края? Ами ако не усещам хубава енергия от другите хора там, та аз отивам съвсем сама без да познавам участниците? Всички тези въпроси умът ми създаваше и така се опитваше да ме разубеди, но аз си припомнях онова дълбоко усещане, което изпитах в първия момент, когато разбрах за програмата. Знам, че умът се опитва да ни предпази от всичко ново и непознато. Неизвестното е застрашаващо за него. Опитва се да ни държи в зоната на комфорт. В дните преди началото на програмата си мислех и за това, че няма развитие без излизане от обичайната среда, от обичайните методи за търсене на решения, от обичайните модели на мислене. И на моменти усещах страх, но в други моменти  той преминаваше в хубаво вълнение за предстоящето приключение. Защото за мен това си беше приключение, предизвикателство, което щеше да ми открие някакви важни отговори.

В момента, в който стъпих в Карабунар, мястото, на което се провеждаше програмата, усетих как ме залива вълна на спокойствие. Притесненията, които продължаваха да се надигат и по време на пътуването до там, изведнъж изчезнаха. Чувствах се у дома си. Усещах хубава енергия на мястото, на участниците, на терапевтите. Влязох в режим на релаксация.

Помня как след първата вечерна медитация, седнах в един от люлеещите се столове в градината. Луната светеше ярко, останалите участници се прибираха по стаите вече в мълчание, а аз се люлеех и гледах Луната и си мислех: „Чувствам се като в утроба на тази люлка и в прегръдката на мълчанието и нощта. Може би това е поредното мое раждане. В живота си имаме значими събития, след които сме като родени наново. Ражда се нашето обновено Аз. Аз се раждам тук наново. Моето по-уверено и по-смело Аз.“ Мислех и се люлеех и усещах уют, имах много силно усещане за уют и обгърнатост в обич и топлота.

Обичам си дневника, който получихме на първата вечер от програмата. Започнах да пиша още след като се прибрах от люлката. До края на програмата беше изписан почти изцяло. Осъзнах, че мълчанието ми е било толкова нужно. И че писането ми беше достатъчно.

Осъзнах, че месеците преди програмата съм била пред бърнаут – от собствените си страхове и от опити да помагам на близки хора, които на онзи етап нямаха желание за промяна, а само да се оплакват за проблемите.

По време на писането в дневника осъзнавах и че много от уроците и инсайтите, до които достигах по време на програмата, аз вече бях достигала до тях и преди, но ги бях оставила като пасивно знание. Не ги бях превърнала в нови навици, нови модели на поведение.

Имах нужда от това време за себе си – за среща със себе си, за да се върна към това, което е наистина важно за мен. Да си пренаредя приоритетите. И да осъзная, че това, което научаваме, е нужно да записваме, редовно да препрочитаме, за да си го припомняме и да го прилагаме. Редовно си препрочитам дневника от „План да бъда“.

Много от прозренията ми идваха по време на разходките из природата. Мълчанието и природата ме зареждаха толкова много. Бях много осъзната за всичко около мен, за усещанията си, за красотата на заобикалящото ме. Спомням си как си мислех и усещах:“Обичам небето, обичам дърветата, обичам полъха на вятъра, обичам себе си, живота, решението, което взех да дойда тук!“ Имах си моя „тайна градина“, място в природата, едно „мое дърво“, което посещавах няколко пъти и се наслаждавах на усещането че съм сама и никой не знае къде съм. Усещах радостта на детето в мен, игривостта, която се беше събудила.

Всяко нещо по време на програмата ми действаше като балсам, като лечебна сила:   сутрешната йога, закуската в мълчание, арт терапията с Лили, упражненията за свързване с вътрешното ни дете, за освобождаване от товара на стари обиди…и ходещите медитации, танцовата медитация, юмейхо терапията, медитациите вечер в залата за йога, дихателните практики, визуализациите, лекциите на Калина. Набелязвах си нещата, които бяха „най-мои“ и които ще намеря начин да интегрирам в ежедневието си след програмата.

Всеки ден ми беше много пълен със смисъл, усещах пълноценна грижа за здравето и  свързване с тялото и душата. Йогата и юмейхо терапията действаха много интензивно. Стъпвах по-различно, чувствах походката си по-пъргава и лека. Постоянно ми се усмихваше. Имах чувството, че съм слънчева. Че това, което усещам отвътре, се излива и навън като поток от хубава енергия. Намирах ценни късчета мъдрост във всяка ситуация.

Един стих се роди от всички преживявания, осъзнавания и усещания по време на програмата:

Момиченцето в мен лудува –

по прашната пътека сред поля подскача.

Жената-самодива в мен празнува –

танцувах диво боса по трева в ритъма на моята душа.

И приключенката във мен ликува –

изгубвах се на толкова места и пак откривах пътя след това.

Лечителката в мен пробудена живее –

намира ценен лек във всяка ситуация,

лекува с живата вода на смисъла,

вдъхновението и обичта.

Вълшебница съм всеки път, когато

аз вярвам в чудеса

и с вярата ги сътворявам

с алхимията на любовта.

Върнах се в София с лека тъга, че програмата свърши. Сега изпитвам много хубав сантимент към всичко свързано с „План да бъда“ и Карабунар.

Няколко месеца след програмата, усещането ми е за много повече вътрешна увереност, смелост и решителност в начина ми на живот. И имам нови навици, които практикувам с ясното усещане, че това е истинска проява на обич към себе си – времето посветено на дихателна практика, медитация, писане в дневника, препрочитане на написаното, осъзнато ходене…

Изпитвам благодарност, че бях част от второто издание на програмата „План да бъда“. Време за релакс и в същото време за трансформация, за връщане към себе си, за рестарт!

Пожелавам ви смело и трансформиращо гмурване в това приключение, ако усещате с душата си, че тя има нужда точно от това!

Мария Димитрова

Звукът на тишината е музика за сърцето

Науката казва: тишината е жизненоважна за мозъка ни

ILLUSTRATION BY LEONARD PENG

Шумът* има силно физическо въздействие върху мозъка ни, причинявайки повишени нива на хормоните на стреса, съобщава Enlighished Consciousnes.

Идва един момент, в който всеки от нас започва да цени тишината. Тя е изключително ефективна. Тя ни дава вдъхновение и възпитава ума, тялото и душата. Междувременно лудостта на шумния свят се отразява на метаболизма, инхибира окислителните процеси и предизвиква дразнене и агресия.

Науката твърди, че тишината и мълчанието са точно това, което ни е необходимо, за да възстановим изчерпаните си мозъци и тела. Проучванията показват, че шумът има силно физическо въздействие върху нашия мозък, повишавайки нивата на хормоните на стреса. Звукът пътува до мозъка като електрически сигнал през ушите. Дори когато спим, тези звукови вълни карат тялото да реагира и активира частта от мозъка, свързана с паметта и емоциите, което води до отделяне на хормони на стреса. Така животът в постоянно шумна среда винаги е с високо ниво на тези вредни хормони.

Шумът е свързан с предизвикване на високо кръвно налягане, сърдечни заболявания, шум в ушите и загуба на сън. Прекомерният шум може да се превърне в сериозен дразнител на физическите сетива и днес все повече хора се определят като много чувствителни и неспособни да функционират в хаотична и шумна среда.

Но сега науката има доказателства не само, че шумът “боли”, но и за това, че мълчанието лекува.

Ефектът на тишината

През 2011 г. Световната здравна организация заключи, че 340 милиона души в Западна Европа годишно губят здравето си поради шум. СЗО каза още, че първопричината за 3000 смъртни случая от сърдечно-съдови заболявания се дължи на прекомерения шум. Проучване на професор Гари У. Евънс от университета Корнел, публикувано в Psychological Science, установява, че децата, чието училище се намира в близост до летището, излъчват стресова реакция, която всъщност ги кара да игнорират шума. Той открива, че децата пренебрегват както вредния шум от летището, така и други шумни звуци, като реч. Това проучване е убедително доказателство, че шумът – дори и на нива, които не произвеждат звук – е стресов и вреден за хората.

Учените откриват ползите от тишината случайно. Тя за първи път се появява в научните изследвания като основна линия, с която учените сравняват ефектите на шума или музиката. През 2006 година, доктор Лучано Бернарди докато изучава физиологичните ефекти на музиката, прави изненадващо откритие. Когато субектите на неговото изследване потъват в тишината между отделните музикални теми, те са регистрирали мощен ефект.

„Не сме мислили за ефекта на тишината“, казва той. “Нямахме предвид да изучаваме това конкретно.”

И изненадата дошла от тишината. Бернарди наблюдава физиологични показатели на две дузини тестувани, докато са слушат шест музикални теми. Той открива, че въздействието на музиката може да се чете директно в кръвния поток, чрез промени в кръвното налягане, въглеродния диоксид и циркулацията в мозъка. (Бернарди и синът му са любители музиканти и са имали споделен интерес към това проучване.) „По време на почти всички видове музика имаше физиологична промяна, съвместима със състояние на възбуда“, обяснява той.

Този ефект има смисъл, като се има предвид, че активното слушане изисква бдителност и внимание. Но поразителната находка се появила между музикалните парчета. Бернарди и неговите колеги откриват, че случайно вмъкнатите участъци на тишина, също имат драстичен ефект върху физиологията, но в обратна посока. Всъщност двуминутните мълчаливи паузи се оказват много по-релаксиращи от „релаксиращата“ музика, която той пускал.

Случайните празни паузи станали най-интересният обект на проучването. Мълчанието сякаш се засилвало от контрастите, може би защото давало на изпитваните лица освобождаване от бдителността и вниманието. „Може би възбудата е нещо, което концентрира ума в една посока, така че когато няма нищо по-възбуждащо, тогава има дълбока релаксация“, казва той.

Много учители и гурута по медитация знаят това отдавна и те съветват да се правят чести медитативни паузи през деня. Въпреки че можем да мислим за мълчанието като за липса на информация, науката казва обратното. Мозъкът разпознава мълчанието и тишината и реагира на тях много мощно.

Изследването на регенеративния биолог на университета Дюк, Имке Кирсте, открива, че два часа мълчание на ден позволяват развитието на клетки в хипокампуса – зона на мозъка, свързана с формирането на паметта, включваща сетивата. Когато сме в мълчание, мозъкът може да „възстанови“ някои от познавателните си способности.

Ние непрекъснато обработваме огромно количество информация. Проучванията показват, че върху нашия префронтален кортекс пада голям товар – частта от мозъка, отговорна за вземането на решения, решаването на проблеми и много други. Когато прекарваме време сами в тишина, мозъкът ни е в състояние да се отпусне и да даде почивка на тази част от мозъка.

“Мълчанието е празно пространство.

Пространството е дом на събудения ум.” / Буда

Изследователите вече са ябсолютно наясно, че мълчанието помага на новите клетки да се диференцират в невроните и да се интегрират в системата, а когато изпадаме в мълчание, мозъкът ни обработва по-добре информацията. Можем да анализираме живота си и да видим перспектива, която е жизненоважна за психичното благополучие.

Мълчанието облекчава стреса и напрежението

Докато шумът създава стрес, тишината облекчава стреса и напрежението както в мозъка, така и в тялото. Мълчанието попълва и подхранва познавателните ни ресурси. Шумът ни кара да губим концентрация, когнитивни способности и намалява мотивацията и мозъчната функция (както е доказано от изследванията).

Звукът на тишината е музика за сърцето

Изследванията обаче показват и друго, че времето, прекарано в тишина, може изненадващо да възстанови загубеното поради прекомерен шум. Древните духовни учители винаги са знаели това – тишината лекува, тишината дълбоко ни потапя в себе си, тишината балансира тялото и ума. А сега науката просто потвърждава това.

Древно и просто преживяване е мълчанието, но вече и научно доказано е, че тишината и мълчанието са лечебният балсам, от който абсолютно се нуждаем!

*думата „шум“ идва от латински корен, което означава безпокойство или болка.

КЪРПАТА И ВЪЗЛИТЕ

Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка – красива копринена кърпа. Вероятно е била подарък от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща, и сега всичко го гледали в недоумение защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: „Погледни внимателно, виж!“ Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа.

След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той. Завързвайки пет възела, Буда попитал:
— Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
Сарипута казал:
— Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
— Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?
Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
— Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
— Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! Ти – си кърпа с пет възела. Тези възли са – агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм. — След това Буда казал — Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя? — Той започнал да дърпа двата края на кърпата и възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
Някой възкликнал:
— Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.
Буда им казал:
— О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата. А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по- стегнати. След това попитал — Кой ще каже как да се развържат възлите?
Един ученик предложил:
— Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем, това не е трудно. Това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.
Буда казал:
—Днешната проповед свърши. Вървете да медитирате!

Моят План да Бъда

текстът е написан от жената, която за 10 дни превърна двете „тежки букви“ МС в

Много Сила,

Много Самостоятелност,

Много Себеутвърждаване и

Много Сбъдване

И така… датата е 29.04.2019г. Велик Ден! Наистина велик. Тогава започна едно от най-вдъхновяващите за мен преживявания, изпълнено с всичко. Вълнение и страх, надежда и съмнение, любов и обвинения, много въпроси, започващи със защо, но и много дълбоки, откровени отговори. И всичко това в общение със себе си, както се оказа, най-личната и интимна връзка. Така започна и продължава да се случва моят План Да Бъда.
10 дни, изпълнени с много трасформиращи практики за душата и тялото.

Нека да ви разкажа…
Сутрин се събуждахме с очакване на изгрева …на скалите – много, много е силно да се раждаш всеки ден с появата на слънцето.
След това започва 2 часа йога практика, което те зарежда с толкова енергия в цялото тяло, че не ти се иска да свършва.
След чудесната закуска, очакваш Юмейхо терапията, която продължава да напомпва тялото ти с енергия.
Следобяд – Арт терапии. Мотивиращи, трансформиращи, питащи, отговарящи. Много скрити емоции излизат наяве и ти става толкова по-леко.
Вечерната медитация и дихателни практики те изпращат толкова лек и доволен в леглото, че единственото, за което можеш да си мечтаеш, е новия изгрев.
И всичко това в Мълчание…
За всички, включително и на мен беше много странно как това ще се случи, но беше толкова хубаво, изненадващо и много пречистващо. В главата ти престават да жужат всякакви мисли и ти става едно леко и хубаво. А и остава доста време да попиташ себе се “Как си?“

Тръгнах към това пътешествие с две букви в багажа МС – множествена склероза. Тежък багаж. Първата йога практика беше трудна, но с всеки следващ ден виждах и усещах голямо подобрение, все по-дълги разходки, повече устойчивост в мускулите, все по-успокоени мисли, все повече вяра. Много силно преживяване за мен беше когато един ден Биляна ми донесе два големи, неравномерни камъка и пред очите ми показа как те прилепнаха един за друг. След това ме остави аз да опитвам. Нещото, което изглеждаше на пръв поглед невъзможно се случи в двете ми ръце. Трудно бих описала с думи това изумление и как се променя мирогледът след такава случка.

В тези 10 дни двете „тежки букви“ МС се превърнаха в Много Сила, Много Самостоятелност, Много Себеутвърждаване и Много Сбъдване…

Три месеца след това аз вървя все по-уверено към моето „съвършено здраве и съм изпълнена с енергия и жизненост“.(Свами Сатянанда)

Тръгнах си от това преживяване (всъщност още не съм си тръгнала) с много мир, много вяра, много по-малко страхове, много сила в тялото и сърцето и повече търпение. Както се вижда тръгнах си разтоварена, но и доста натоварена с нов, вдъхновявяващ и доста по-лек багаж.

Благодаря на Биляна за тази идея, за осъществяването й, и най-вече, за това, че го преживях!
Благодаря на Калина за всичката йога и медитация, на Ани за силното юмейхо и на Лили за арт терапевтирането ми.
И на финала, но не на последно място: )….МНОГО СИ ЗАСЛУЖАВА!!!

Д.